Дали ще дойде оня миг,
      когато Светът за мене
      време ще намери,
      и с трохичка обич
      празнината ще запълни,
      прокарвайки светъл лъч
      в мрачен ден.?

      Не знам. Но чакам...

  

Но тогава дъжд ще завали
и приказката нежна
в тъмнината ще се потопи.

ще отмие дори и
спомена за теб,
и пак ще е празно
моето сърце.

изпълнени с жар
за теб копнеят те.

с душата си прогледни
и ще ги намериш ти.

Силует в мрака
подава ти ръка.
Поеми я -
тя е твоят изход
от самотата.

От сладкия сън събуди се
и живота погледни в очите!
Че е трудно - спор няма,
но дали дупката
ще се превърне в яма
оставям в твоите ръце.

Внимавай!
Този блясък е опасен.
Той може да те заслепи
и сърцето отново да рани!

Ще се разлея,
и ще бушувам.
Защото сега е моят ред
да бъда жестока.

Как сили да намеря,
за да продължа да грея?

Опитвам,
отправям се,
ала не към слънцето.
Парченцата разпиляни
от моето сърце
да събера трябва,
за да бие то отново
и смисъла да преоткрие.

Тъкмо щях да се произнеса по монолога, но виждайки какъв диалог сте си направили ще се въздържа от коментар надхвърлящ това изречение, за да не стане ...

Абе май ви прекъснах разговора и понеже сте в депресия да ви кажа ли вица за Зайчо и венерическата болест или пък за ветеринаря Петров?

Казват, че смеха лекува.

всъщност аз не съм в депресия :) просто "диалога" ни се насочи в такава, по-меланхолична посока .. и това се получи :)

бих се радвала да чуя коментара ти в/у моя монолог..
а и вица за зайо, ако не те затруднява =Р